11 юни 2007
Минутка за поезия
Любомир Левчев
За повторенията в историята е писано много, а все ни се струва, че знаем недостатъчно. Може би боговете са ни забранили да осмисляме най-жестоките кръговрати. Като рефрен на песен повторението ритмизира времето и го прави познаваемо. Repetitio est mater studiorum - са казвали римляните. А ние?
Преди 108 години Дядо Вазов е бил на 49. През май, юни и юли той предприема пътуване, което се превръща в поетичната книга "Скитнишки песни". "Впечатления и усещания в Малката и Голямата Стара планина".
Този епизод ми напомня "Пътуване с Чарли" на Джон Стайнбек. Но Вазов е без куче, само с личен Чар. Като че ли народният поет е искал да се прости насаме със своя епичeн ХIХ век, през който изстраданата мечта за свобода се сбъдва. През това последно лято зреят най-светлите успехи и надежди на повторно възкръсналото като рефрен на съдбата Българско царство. А певецът намира нужда да се уедини в планината.
В "Скитнишки песни", издадена през същата 1899 г. от "Придворната книжарница Ив. Б. Касъров" и отпечатана в "Придворна печатница Бр. Прошекови", няма нито един от шедьоврите на Вазовото перо. Песните са един трогателен изблик на родолюбие и наивна възхита от българската природа. И изведнъж се спъваме в следното стихотворение:
ХАЙДУТИ
Стражари конни в планината
Стигнаха ме и ми явиха:
"Пази си джеба и главата -
Разбойници се тук укриха.
Разбойници ний гоним люти!"
"- Приятели, казах им тамо, -
Кажете: "Гониме хайдути" -
В гори хайдути има само.
Нещастните, и те се чуват!
Аз даже ги почитам малко:
Те кожа и живот рискуват
За своето коматче жалко.
Разбойниците тук не бродят -
В горите и във планините:
Те другаде свободни ходят,
Но вие тях не ги ловите."
Юлий
Връх: Ветрилова воденица
Този език е вече архаичен и сигурно ще разсмее младите читатели, които не са нито алафранги, нито ингилизи, ами чисти франкофони, говорещи на английски. Фактологическите подробности, които нарочно не съм спестил, също звучат като стар градски шлагер. Но идейният смисъл, но тъжната ирония - толкова днешни и актуални, откъде ги е взел Вазов? Да не би наистина да е жив?
В историята ни има много странни рефрени.
Крум Страшний обсажда Константинопол и по всичко изглежда, че ще го превземе, но в сюблимния момент внезапно и загадъчно умира. Съвсем същото се повтаря със Симеон Велики. При Калоян само градът е друг - Солун. Но затова пък историята пропуска повече данни. Царят е заклан от коалиционния си партньор. Дори през ХХ век Фердинанд I Български, възкачен върху покрива върху една къща и облегнат на комина, за да се хлъзне, наблюдава с царския си бинокъл минаретата на великата фикс идея. Белият му кон е готов за влизане през Влахернската врата. Но вместо това настъпва Междусъюзническата катастрофа.
Такова нещо са рефрените. При това те са предизвестени от легендата за хан Кубрат, неговите синове и снопа съчки. Ние я повтаряме непрекъснато. Децата я учат в училище. Недоучените я четат над входа на Народното събрание. Но никой не се поучава от рефрените на българската съдба, която вероятно се нарича Пенка.
Защото латинската поговорка "Повторението е майка на знанието" сме я превели със собствената добавка "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли те слуша?".
И тъй,
Разбойниците тук не бродят -
В горите и във планините:
Те другаде свободни ходят,
Но вие тях не ги ловите.
За повторенията в историята е писано много, а все ни се струва, че знаем недостатъчно. Може би боговете са ни забранили да осмисляме най-жестоките кръговрати. Като рефрен на песен повторението ритмизира времето и го прави познаваемо. Repetitio est mater studiorum - са казвали римляните. А ние?
Преди 108 години Дядо Вазов е бил на 49. През май, юни и юли той предприема пътуване, което се превръща в поетичната книга "Скитнишки песни". "Впечатления и усещания в Малката и Голямата Стара планина".
Този епизод ми напомня "Пътуване с Чарли" на Джон Стайнбек. Но Вазов е без куче, само с личен Чар. Като че ли народният поет е искал да се прости насаме със своя епичeн ХIХ век, през който изстраданата мечта за свобода се сбъдва. През това последно лято зреят най-светлите успехи и надежди на повторно възкръсналото като рефрен на съдбата Българско царство. А певецът намира нужда да се уедини в планината.
В "Скитнишки песни", издадена през същата 1899 г. от "Придворната книжарница Ив. Б. Касъров" и отпечатана в "Придворна печатница Бр. Прошекови", няма нито един от шедьоврите на Вазовото перо. Песните са един трогателен изблик на родолюбие и наивна възхита от българската природа. И изведнъж се спъваме в следното стихотворение:
ХАЙДУТИ
Стражари конни в планината
Стигнаха ме и ми явиха:
"Пази си джеба и главата -
Разбойници се тук укриха.
Разбойници ний гоним люти!"
"- Приятели, казах им тамо, -
Кажете: "Гониме хайдути" -
В гори хайдути има само.
Нещастните, и те се чуват!
Аз даже ги почитам малко:
Те кожа и живот рискуват
За своето коматче жалко.
Разбойниците тук не бродят -
В горите и във планините:
Те другаде свободни ходят,
Но вие тях не ги ловите."
Юлий
Връх: Ветрилова воденица
Този език е вече архаичен и сигурно ще разсмее младите читатели, които не са нито алафранги, нито ингилизи, ами чисти франкофони, говорещи на английски. Фактологическите подробности, които нарочно не съм спестил, също звучат като стар градски шлагер. Но идейният смисъл, но тъжната ирония - толкова днешни и актуални, откъде ги е взел Вазов? Да не би наистина да е жив?
В историята ни има много странни рефрени.
Крум Страшний обсажда Константинопол и по всичко изглежда, че ще го превземе, но в сюблимния момент внезапно и загадъчно умира. Съвсем същото се повтаря със Симеон Велики. При Калоян само градът е друг - Солун. Но затова пък историята пропуска повече данни. Царят е заклан от коалиционния си партньор. Дори през ХХ век Фердинанд I Български, възкачен върху покрива върху една къща и облегнат на комина, за да се хлъзне, наблюдава с царския си бинокъл минаретата на великата фикс идея. Белият му кон е готов за влизане през Влахернската врата. Но вместо това настъпва Междусъюзническата катастрофа.
Такова нещо са рефрените. При това те са предизвестени от легендата за хан Кубрат, неговите синове и снопа съчки. Ние я повтаряме непрекъснато. Децата я учат в училище. Недоучените я четат над входа на Народното събрание. Но никой не се поучава от рефрените на българската съдба, която вероятно се нарича Пенка.
Защото латинската поговорка "Повторението е майка на знанието" сме я превели със собствената добавка "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли те слуша?".
И тъй,
Разбойниците тук не бродят -
В горите и във планините:
Те другаде свободни ходят,
Но вие тях не ги ловите.
