Хрониките на Чалгастан

Операция "Октопод" има шанс да хвърли повече светлина на зловещия фарс, разигравал се 7 години в прокуратурата по времето на Никола Филчев

"Кой съм аз? Един скромен пенсионер..." Така се самоопределя 61-годишният бивш главен прокурор Никола Филчев в серия интервюта, след като през изминалата седмица разследващите органи го свързаха с арестувания бизнесмен Алексей Петров - бивша барета и екссъветник в Държавна агенция "Национална сигурност" (ДАНС). Причината: дългогодишната близост между двамата и подозренията, че оттеглилият се в началото на 90-те години служител от Специализирания отряд за борба с тероризма (СОБТ) и ръководените от него структури са действали с протекцията на най-висши кръгове в държавното обвинение.

Така, 4 години след като бившият главен прокурор се раздели с поста си, за пръв път публично се заговори за серията безобразия и беззакония, за които малцина посмяха да надигнат глас в периода 1999 - 2006 г. По това време Филчев беше практически несменяем, не се отчиташе за дейността си на никого, можеше да образува (и образуваше) следствени дела, да изпрати полиция на всеки и, както би казал неговият покоен предшественик Иван Татарчев: "Над мен е само Господ..."

Синият Франкенщайн

Назначаването на бившия главен прокурор на 18 февруари 1999 г. е може би най-големия кадрови провал на СДС и Иван Костов. Последствията от синята намеса в съдебната власт от края на 90-те са катастрофални, дългосрочни и могат да се наблюдават дори едно десетилетие по-късно. По това време СДС е в апогея на силите си, има пълно парламентарно мнозинство и практически може да прокара през Народното събрание каквото си иска.

В този момент Иван Костов вече се е уверил колко могъщи и безконтролни могат да са служителите на Темида покрай еманципирането на бившия главен обвинител Иван Татарчев. Затова ръководството на синята партия усилено започва да търси удобен и лоялен човек. Първоначално проформа обявяват, че се опитват да разбият централизирания сталинистки модел на българската прокуратура и да поставят независимия съд в центъра на съдебния процес. С тази своя позиция печелят подкрепата на тогавашния председател на Върховния касационен съд (ВКС) Румен Янков и голяма част от по-идеалистично настроените съдии.

Паралелно с това обаче тече задкулисен хедхънтинг на удобен главен прокурор. Промените в съдоустройственото и процесуалното законодателство целят основно да гарантират избора на правилния човек. По това време Никола Филчев е бивш върховен съдия и зам.-министър на правосъдието в правителството на Костов. Номинацията му е лансирана от правосъдния министър Васил Гоцев, председателя на парламента Йордан Соколов и конституционния съдия Иван Григоров. Гоцев дори аргументира симпатиите си с репликата "Филчев е разбрано момче". Първите индикации, че главният прокурор може би няма да се окаже толкова разбран обаче, идват скоро след назначаването му и няколко години по-късно ще накарат Иван Григоров публично да се разкае, че именно той е предложил кандидатурата. Йордан Соколов пък си спомня, че дори българското правно светило проф. Живко Сталев се е застъпил за Филчев с думите, че го познава от дете.

Машинациите на СДС да наложат свой човек за главен прокурор подействат отрезвяващо на съдийската гилдия. Председателят на ВКС Румен Янков в последния момент не подкрепя Филчев (вероятно има наблюдения върху работата му като върховен магистрат) и издига за поста тогавашния варненски апелативен прокурор Васил Миков. Опитът на съдиите да устоят на синия натиск обаче се проваля с подкрепата на Иван Татарчев, тогавашния шеф на следствието Бойко Рашков (чиято кандидатура за главен прокурор бе блокирана от президента Петър Стоянов) и прокурорско-следователската квота във Висшия съдебен съвет. На финала Филчев е избран с 14 на 11 гласа, като всички удобно пренебрегват факта, че двама от членовете на ВСС (Бойко Рашков и Ангел Александров) карат втори мандат и гласовете им може да се окажат нелегитимни. Румен Янков и симпатизиращите му съдии са изпратени в немилост, а сините юридически стратези триумфират, забравяйки, че доскоро са наричали прокуратурата сталинистка...

"Над мен е само Господ..."

Попадайки на пост, който му дава свръхправомощия и от който не може да бъде свален, Филчев бързо показва "характер". Първото, което прави, е да започне да се обгражда с лоялни креатури. За изненада на хората от СДС обаче главният прокурор лансира в прокуратурата не "сини каски" , а... военни прокурори. Голяма част от тях са на тези постове отпреди 10 ноември 1989 г., някои дори са работили по дела, свързани с репресиите на Държавна сигурност. Очевидно търсеният ефект няма нищо общо с правораздаването и дори с лоялността към синята партия, а с вкорененото у военните магистрати чинопочитание. Така на висши постове се оказват военни магистрати като Христо Манчев, Спартак Дочев, покойния Николай Колев (който впоследствие ще се обърне срещу своя началник), Трендафил Трайков, Цеко Йорданов, Митьо Марков, Георги Кювлиев, Ангел Илиев, Петьо Петков. Всички те - напълно предани към Филчев. По ирония на съдбата голямата част от тях все още са в прокуратурата, въпреки че от 4 години тя има нов титуляр в лицето на Борис Велчев.

И тогава Филчев се развихря. Първото нещо, което прави на поста си, е да започне репресии срещу своите конкуренти в битката за поста на главен прокурор и най-вече срещу Васил Миков. Той и съпругата му са подложени на постоянен психологически натиск, военни магистрати са изпращани във Варна, за да го заплашват. За капак на всичко пред кантората на съпругата на Миков избухва бомба, а самият той е интерниран с безсрочна командировка да "подсили" прокурорския екип в Кърджали. Паралелно започва психологически натиск срещу председателя на ВКС Румен Янков, който в крайна сметка не издържа и се оттегля като конституционен съдия.

Следващата стъпка на Филчев е реставрация на правомощията на прокуратурата, частично отнети по силата на проведените в началото на управлението на Костов реформи в наказателния процес. Главният прокурор дори успява да си създаде своя малка парламентарна група. В нея влизат т.нар. сини преторианци - Иван Димов, Димитър Абаджиев (станал по-късно зам.-председател на РСЗ), Велислав Величков, Теодоси Симеонов, Пламен Марков, Юрий Юнишев и т.н. Благодарение на Димов и Абаджиев Филчев започна да прекроява законите така, както му е угодно. Освен за възстановяване на единната и централизирана прокуратура се обявява и срещу приватизацията. "Съдебна деприватизация - това е цивилизованият начин за възстановяване на справедливостта и законността в тази област", обяви тогава главният прокурор.

Паралелно с това се заражда и симбиоза с тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев. Близостта е толкова голяма, че когато екипът на Бонев беше изваден от МВР, личният му медиен съветник Чавдар Крумов веднага се премести при Филчев, за да създаде комфорт за журналистическите публикации. По това време прокуратурата се превръща в бастион на непрозрачността, от който изтича единствено удобна информация към избрани лоялни медии.

Някъде по това време, след първата вълна от освобождаване на СДС министри, е повратната точка в поведението на Филчев и еманципирането му от неговите сини кукловоди. В крайна сметка "Раковски" 134 не изпълнява ангажиментите си за реставрация на всички прокурорски правомощия и пренасочва предпочитанията си към Иван Григоров, който заменя Румен Янков начело на Върховния касационен съд. Оттук насетне следва нещо като студена война със синята партия. След като образува дела на противници на Костов, като например столичния кмет Стефан Софиянски, главният прокурор се прицелва в хора от действащата тогава администрация. Със следствени дела се обзавеждат промишленият министър Александър Божков, шефът на здравната каса Илко Семерджиев, директорът на Агенцията по приватизация Захари Желязков... Апогеят е възстановяването на делото за аферата "Сапио", което вече е директно послание към тогавашния премиер Иван Костов, който Филчев започва да нарича най-мразения политик в България.

Към края на синьото управление Филчев тотално се затваря в себе си, изключително подозрителен и враждебен към хората около него. Колегите му в прокуратурата постепенно започват да се страхуват. Притеснението започва да обхваща и хора от неговото обкръжение. Единици обаче смеят да споделят какво става, и то при пълна анонимност. Някъде по това време са първите индикации за близост между главния прокурор и ексбаретата Алексей Петров. Притеснен за личната си безопасност, Филчев назначава за началник на сигурността в прокуратурата ексшефа на специалните части към МВР полк. Филко Славов. Хора от държавното обвинение твърдят, че до момента не е имало такава позиция и постът е създаден специално за бившия командир на СОБТ. Самият Филчев пък започва да се движи с брониран мерцедес и 2 коли охрана. По неофициална информация главният прокурор редовно е нощувал в поделението на баретите край Врана, за да се предпази от евентуално покушение.

Като в хорър филм

Мракобесната атмосфера във ведомството на Филчев взима първата си жертва през април 2000 г., когато се самоубива прокурорът Николай Джамбов. "Ако в това общество има чест и достойнство, Вие трябва да си подадете оставката...", пише в предсмъртното си писмо обвинителят малко преди да се простреля със своя служебен "Валтер". Целият текст никога не вижда бял свят, а хората от обкръжението на главния прокурор се опитват да изкарат случая любовна история. Неофициалните сведения обаче сочат, че Джамбов е бил притискан за решаване на дела по определен начин, заплашван, че ще бъде "командирован" в Царево и че за него ще бъдат разпространени компрометиращи факти. Освен това прокурорът е бил един от малкото, който е смеел да говори открито за безобразията в прокуратурата. Самоубийството на Джамбов е едно от нещата, които провокират бившия СДС депутат Едвин Сугарев да бръкне по-късно в мръсотията на държавното обвинение и да разкаже в 18-странично писмо до ВСС за терора в прокуратурата, за поръчкови дела, за атмосферата на страх и за подозренията, че се случват изключителни беззакония... Вместо разследване обаче следва дело за набедяване срещу Сугарев, както и частна жалба от Алексей Петров, който е споменат в документа.

Следващата мишена на Филчев е тогавашният шефът на НСС ген. Атанас Атанасов. Той е обвинен по аферата "Филчевгейт" заради откритите "бръмбари" в държавния апартамент на главния прокурор в кв. "Витоша". Подслушвателните устройства са забравени и никога не са работили, но Никола Филчев е убеден, че са го подслушвали. Трима от четиримата обвиняеми умират по време на разследването. Атанасов е арестуван и тормозен с непрекъснати показни разпити, а следователите - натискани на всяка цена да докажат, че той е наредил подслушването.

През следващата една година напрежението в прокуратурата продължава да нараства, докато се стига до началото на 2001 г., когато Филчев решава да се освободи от своята дясна ръка – покойния бивш и.д. прокурор на въоръжените сили Николай Колев. Военният магистрат е пенсиониран, а истинската причина за разрива вероятно никога няма да стане ясна. Колев е много спорна личност, но по-важното е, че тогава за пръв път проговаря в интервю за електронното издание "Медиапул". В него той разказва как е каран да разследва политици и издатели на вестници, как Филчев е страдал от мания за преследване и как подозирал самия Колев, че се готви да го убие.

Пенсионираният военен прокурор поема ролята на острие на анти-Филчевата опозиция. Той започва да води серия дела за възстановяването си в прокуратурата, които печели няколко месеца по-късно. Вместо да бъде възстановен на работа обаче, Колев е арестуван при акция на баретите за незаконно притежание на оръжие и наркотици. Любопитното в случая е, че две седмици по-рано той дава интервю, в което казва, че ще му бъде инсценирано подобно задържане. Арестът е извършен от Цеко Йорданов и Петьо Петков - негови бивши подчинени в Прокуратура на въоръжените сили и хора от най-близкия кръг на Филчев. Другият детайл в случая е, че Николай Колев се смята за един от основните информатори на Едвин Сугарев за ставащото в прокуратурата.

Гоненията срещу проговорилия Колев продължават и през следващите месеци, докато се стига до шокираща и кървава развръзка: прокурорът е застрелян пред дома си на 29 декември 2002 г. Четири дни по-късно, при изключително съмнителни обстоятелства, умира бившият психолог на баретите и зам.-шеф на сигурността на СИБанк Владимир Димов, който уж се самоубил с лявата ръка, въпреки че бил десняк. Смята се, че той е минал в района, където живее убитият прокурор, и е разпознал похитителите. Нанка Колева, съпруга на прокурора, твърди, че той е работел с Владимир Димов по разконспирирането на Алексей Петров и безобразията на Филчев.

Като “прах в очите” определи вътрешният министър Цветан Цветанов твърденията, че Алексей Петров е влязъл в службите за сигурност по оперативна необходимост. И изплю камъчето, кътано под езика на цялата политическа класа в течение на повече от десет години: “Алексей Петров не влиза в службите за сигурност по оперативна необходимост, а със санкцията и молбата на главния прокурор Никола Филчев”.

По-добре късно, отколкото никога. Не съм фен на настоящото правителство, нито пък на вътрешния му министър, но истината трябва да стои над всякакви пристрастия – затова ще призная, че акцията със залавянето на Алексей Петров заслужава адмирации – тъй като е единствената по рода си в досегашната история на прехода.

Казвам “браво” първо за куража и второ заради символната натовареност на този акт: за пръв път някой дръзва да посегне на фигура, натоварена със стратегическите функции на свързващо звено между държавната власт и организираната престъпност.

Става дума не за обикновен мафиот, а за един от недосегаемите, осигуряващ протичането на финансови потоци между мафиоти и върхови фигури в държавната власт, а също и примерно между контрабандните канали и партийните каси. За човек, който знае и може много – и чрез когото информационната нишка може наистина да стигне до върха – но не е зле и да се знае, че ако тя бъде прекъсната, ако нещата се забатачат и след някой друг месец съдът пусне Алексей Петров да си върви по живо и по здраво, ответният удар ще бъде от такъв порядък, че може да предизвика в буквалния смисъл на думата правителствен срив.

Филчев, разбира се, беше само началото. Или дори той не беше началото – защото няма логични обяснения как е станало така, че неговата застрахователна компания “Аполо-Болкан”, сред чиито учредители освен него има и други колоритни фигури – като Златко Баретата например, успя без проблеми да се трансформира в “Левски Спартак”, докато други силови застрахователи, които също като него пиха кафе в кабинета на някогашния вътрешен министър Богомил Бонев, срещнаха значителни трудности. Вероятно оттогава датира и топлата му връзка с Майкъл Чьорни, и радостта да учи на карате Надежда Михайлова.

Първото сериозно овладяване на ключови позиции в държавата обаче бе именно чрез специфичното осиновяване на Филчев от баретите: беше използван страховия комплекс на бившия главен прокурор. Алексей и компания непрекъснато го плашеха, че животът му е застрашен – и съумяваха да му внушат, че тяхната закрилва гарантира неговата сигурност.

Към казването на Цветанов би трябвало да се допълни, че Филчев не само че го пробута в службите, но и се грижеше много активно за неговата кариера там: Алексей бе лансиран от него като кандидатура за шеф на НСБОП – и вероятно щеше да стане такъв, ако не беше атентатът срещу него през август 2002 г. Една от версиите за този атентат се свързва именно с перспективата да заеме тази позиция, което очевидно не се е харесало на неговите конкуренти в подземния свят.

Другото, за което се грижеше Филчев, бе разпънатия над неговата дейност чадър. Цветан Цветанов споменава повече от ясно за какво става дума, като посочва, че в началото на операция "Октопод" от Военната прокуратурата е иззета разработката "Бизнесмени", която е за системен физически и психически тормоз от Алексей Петров и негова компания спрямо акционери в застрахователната компания "Спартак" да прехвърлят акциите си при преобразуването на дружеството в "Левски Спартак". (Лично познавам двама от тези бизнесмени; впрочем със случая са запознати и някои прокурори – като Малена Филипова например.) Вътрешният министър подчертава, че в момента изяснявали на какво основание е попаднала там.

Няма нужда да се чудят: именно военна прокуратура бе за Филчев мястото, където една разработка може безследно да изчезне. Неговата стратегия за овладяване на позиции в МВР, следствието и службите за сигурност минаваше именно през военна прокуратура, където на възлови постове бяха поставени преданни лично нему фигури, разполагащи със значителен властови ресурс – тъй като наказателните дела срещу служители от МВР и службите за сигурност се водеха от тях. Всички знаеха възможностите му да омаскари когото си поиска, стига той да носи пагони на раменете си – и се съобразяваха с неговите специфични капризи – включително и с исканията му за потулване на разследвания и следствени дела.

Същите лостове за влияние бяха използвани и в случаите, в които службите за сигурност трябва да направят съответната специфична “услуга” на главния прокурор – например да осигурят разправата с неговите противници. Такъв е например случая с разработките “Двойник”, “Моряк” и “Гном”, водени от НСС и после иззети от ВКП, за да бъдат използвани подбрани откъси от тях като отговор на моето открито писмо до мин. Станков. Нека припомня: това писмо анализираше действията на главния прокурор и настояваше ВСС да гласува неговата оставка – което и стана факт след доста скандали – и след като неговото лоби в парламента гласува промяна в Закона за съдебната власт, обезсмисляща този акт.

Тези разработки, свързани с ползване на СРС, които създадената по-сетне парламентарна комисия разследва и обяви за абсолютно незаконни, попаднаха по мистериозен начин във в. “Труд” и бяха отчасти публикувани. По тях бяха подслушвани политици, депутати, журналисти и прочее публични фигури – включително тогавашния министър на правосъдието Антон Станков. Основна роля в създаването на разработките и изискването им от НСС имаха основната “къртица” на Филчев в службите – подполковник Николай Начев от НСС, който бе арестуван заедно с Алексей Петров, и подполковник Георги Камбуров от Военноокръжна прокуратура.

Филчев действително бе началото – основния камък за градения от Алексей Петров мост между организираната престъпност и властта. После дойде времето на Румен петков, после – на Сергей Станишев: връхната точка в неговата кариера, в която бизнесменът с тъмно минало се оказа личен наместник на премиера в най-могъщата служба за сигурност в страната ни.

Заемането на тази позиция от човек, доказано свързан с престъпния свят, бе наистина безпрецедентен акт. Само относителна е истината в изявлението на Цветанов, според което "Мафията си е внедрила човек в държавата, а не обратното.” Може да се каже и иначе: държавата си е наела човек от мафията, за да менажира подземната част от дейността и интересите на някои държавните мъже – в случая лидерите на тройната коалиция.

Но нека се върнем към началото на неговата посредническа мисия. Фактът, че тя стартира чрез опеката на един човек, който очевидно има проблеми с психическото си здраве, е повече от симптоматичен за държавата, която обитаваме. И все пак само страховите комплекси ми се струват недостатъчни, за да гарантират крепката дружба между мафиота и главния прокурор. Може да има и друг фактор – и аз ще посоча един от вероятните: тайната, опасната тайна, която скрепява съюзи по-сигурно от каквато и да било привързаност.

Има едно убийство, в което се пресичат имената на тези двама мъже – и това е един също много странен и забатачен казус. Става дума за убийството на ямболката адвокатка Надежда Георгиева. Делото за нейната смърт бе наблюдавано от цял щаб прокурори от Върховна прокуратура, на няколко пъти бяха сменяни следователите, а адвокатите на подсъдимите дълго време нямаха достъп до маттериалите по него – то самото се водеше абсолютно затворено, при мерки за сигурност, допустими само за дела, засягащи националната сигурност на страната.

Разбира се, не се стигна до никъде – освен че станаха видни усилията на прокуратурата да набеди като виновни хора, за които липсват сериозни доказателства, да принуди следователите да го водят в определена посока и – при очевидната липса на успех – просто да “смачка” това дело, да го обрече на забрава.

Въпреки всичко някои индиректно свързани с него документи все пак видяха бял свят. В архивите си пазя една ръкописно написана жалба на Димитрина Калайджиева до тогавашния шеф на отдел “Следствен” към Върховна касационна прокуратура Павел Павлов.

В нея се посочва, че тя и съпругът й са разпитвани повече от 18 часа без адвокат, като върху нея е упражнен драстичен натиск да признае, че тя е убила Надежда Георгиева. Натискът е предизвикан от добросъвестно дадените показания за факти от живота на убитата, за участието й в незаконното прехвърляне на наследството на Андрей Конфорти (син на Роза Георгиева) на трето лице (това трето лице е именно Алексей Петров), за близките й връзки с главния прокурор Никола Филчев и други висши магистрати, за правените от нея тайни записи на разговори с тях, свързани с даване на пари при очевидно корупционни цели, за конкретни случаи, при които Никола Филчев е получавал крупни суми от убитата.

В резултат Димитрина Калайджиева е била обиждана, заплашвана, подлагана на разпит с детектор на лъжата относно обстоятелствата за смъртта на Надежда Георгиева, които са й били разказани с подробности непосредствено преди това, била е удряна, предлагано й е да скочи през отворения прозорец на стаята, в която е била разпитвана.

Един от следователите по това дело – Илия Илиев, беше твърдо убеден, че Надежда Георгиева е поддържала интимни връзки с Филчев; че между тях само дни преди убийството е избухнал скандал, завършил с побой; и че най-вероятно главният прокурор е физическия убиец на ямболската адвокатка; беше получил в този дух показания от шофьора на главния прокурор. Той бе отстранен от делото, срещу самия него бе заведено дело, а когато по мое искане даде показания за казуса Филчев пред тогавашния ВСС, се появи с гипсирана ръка (казваше, че бил паднал по стълбите) – и публично поиска да му баде дадена охрана. По-късно умря от инфаркт, докато чакаше за среща пред кабинета на новоназначения главен прокурор Борис Велчев – вероятно с намерението да сподели именно тази история.

Има една дребна подробност: към момента на убийството Надежда Георгиева бе служителка на Алексей Петров. Той едва ли би прежалил тъй лесно своята подчинена, осигуряваща му юридическа помощ при рекетьорски акции – дори заради хатъра на един главен прокурор – освен ако има много сериозни основания за противното. Например да превърне тайните, свързани с нейната смърт, в къса каишка, стегната около прокурорския врат.

Това е едно от делата, които си струва да бъдат проверени и преразгледани – да се види какъв доказателствен материал е останал по тях, а ако нещо е изчезнало, ако е имало нерегламентиран натиск за решаването им в определена посока, да се попита защо – и от виновните да бъде потърсена съответната отговорност.

Същото важи и за делото за убийството на Николай Колев. Ден след смъртта на своя основен враг главния прокурор се покри някъде – нямаше го към десет дена и, разбира се, никой не попита къде се е дянал. Дали пък не е бил във Варна, в хотела на друг един днешен клиент на прокуратурата – Веселин Данов, известен тогава като гравитиращ в “периферията” на Алексей Петров? Дали пък негов близък събеседник в тези дни не е бил друг един враг на Николай Колев – бившия шеф на военна прокуратура Лилко Йоцов?

Не че намеквам нещо – само питам. Добре е обаче и днешните следователи по казуса Алексей Петров да имат малко по-широк хоризонт на своите питания и хипотези.

Едвин Сугарев
www.svobodata.com