Хрониките на Чалгастан

Като “прах в очите” определи вътрешният министър Цветан Цветанов твърденията, че Алексей Петров е влязъл в службите за сигурност по оперативна необходимост. И изплю камъчето, кътано под езика на цялата политическа класа в течение на повече от десет години: “Алексей Петров не влиза в службите за сигурност по оперативна необходимост, а със санкцията и молбата на главния прокурор Никола Филчев”.

По-добре късно, отколкото никога. Не съм фен на настоящото правителство, нито пък на вътрешния му министър, но истината трябва да стои над всякакви пристрастия – затова ще призная, че акцията със залавянето на Алексей Петров заслужава адмирации – тъй като е единствената по рода си в досегашната история на прехода.

Казвам “браво” първо за куража и второ заради символната натовареност на този акт: за пръв път някой дръзва да посегне на фигура, натоварена със стратегическите функции на свързващо звено между държавната власт и организираната престъпност.

Става дума не за обикновен мафиот, а за един от недосегаемите, осигуряващ протичането на финансови потоци между мафиоти и върхови фигури в държавната власт, а също и примерно между контрабандните канали и партийните каси. За човек, който знае и може много – и чрез когото информационната нишка може наистина да стигне до върха – но не е зле и да се знае, че ако тя бъде прекъсната, ако нещата се забатачат и след някой друг месец съдът пусне Алексей Петров да си върви по живо и по здраво, ответният удар ще бъде от такъв порядък, че може да предизвика в буквалния смисъл на думата правителствен срив.

Филчев, разбира се, беше само началото. Или дори той не беше началото – защото няма логични обяснения как е станало така, че неговата застрахователна компания “Аполо-Болкан”, сред чиито учредители освен него има и други колоритни фигури – като Златко Баретата например, успя без проблеми да се трансформира в “Левски Спартак”, докато други силови застрахователи, които също като него пиха кафе в кабинета на някогашния вътрешен министър Богомил Бонев, срещнаха значителни трудности. Вероятно оттогава датира и топлата му връзка с Майкъл Чьорни, и радостта да учи на карате Надежда Михайлова.

Първото сериозно овладяване на ключови позиции в държавата обаче бе именно чрез специфичното осиновяване на Филчев от баретите: беше използван страховия комплекс на бившия главен прокурор. Алексей и компания непрекъснато го плашеха, че животът му е застрашен – и съумяваха да му внушат, че тяхната закрилва гарантира неговата сигурност.

Към казването на Цветанов би трябвало да се допълни, че Филчев не само че го пробута в службите, но и се грижеше много активно за неговата кариера там: Алексей бе лансиран от него като кандидатура за шеф на НСБОП – и вероятно щеше да стане такъв, ако не беше атентатът срещу него през август 2002 г. Една от версиите за този атентат се свързва именно с перспективата да заеме тази позиция, което очевидно не се е харесало на неговите конкуренти в подземния свят.

Другото, за което се грижеше Филчев, бе разпънатия над неговата дейност чадър. Цветан Цветанов споменава повече от ясно за какво става дума, като посочва, че в началото на операция "Октопод" от Военната прокуратурата е иззета разработката "Бизнесмени", която е за системен физически и психически тормоз от Алексей Петров и негова компания спрямо акционери в застрахователната компания "Спартак" да прехвърлят акциите си при преобразуването на дружеството в "Левски Спартак". (Лично познавам двама от тези бизнесмени; впрочем със случая са запознати и някои прокурори – като Малена Филипова например.) Вътрешният министър подчертава, че в момента изяснявали на какво основание е попаднала там.

Няма нужда да се чудят: именно военна прокуратура бе за Филчев мястото, където една разработка може безследно да изчезне. Неговата стратегия за овладяване на позиции в МВР, следствието и службите за сигурност минаваше именно през военна прокуратура, където на възлови постове бяха поставени преданни лично нему фигури, разполагащи със значителен властови ресурс – тъй като наказателните дела срещу служители от МВР и службите за сигурност се водеха от тях. Всички знаеха възможностите му да омаскари когото си поиска, стига той да носи пагони на раменете си – и се съобразяваха с неговите специфични капризи – включително и с исканията му за потулване на разследвания и следствени дела.

Същите лостове за влияние бяха използвани и в случаите, в които службите за сигурност трябва да направят съответната специфична “услуга” на главния прокурор – например да осигурят разправата с неговите противници. Такъв е например случая с разработките “Двойник”, “Моряк” и “Гном”, водени от НСС и после иззети от ВКП, за да бъдат използвани подбрани откъси от тях като отговор на моето открито писмо до мин. Станков. Нека припомня: това писмо анализираше действията на главния прокурор и настояваше ВСС да гласува неговата оставка – което и стана факт след доста скандали – и след като неговото лоби в парламента гласува промяна в Закона за съдебната власт, обезсмисляща този акт.

Тези разработки, свързани с ползване на СРС, които създадената по-сетне парламентарна комисия разследва и обяви за абсолютно незаконни, попаднаха по мистериозен начин във в. “Труд” и бяха отчасти публикувани. По тях бяха подслушвани политици, депутати, журналисти и прочее публични фигури – включително тогавашния министър на правосъдието Антон Станков. Основна роля в създаването на разработките и изискването им от НСС имаха основната “къртица” на Филчев в службите – подполковник Николай Начев от НСС, който бе арестуван заедно с Алексей Петров, и подполковник Георги Камбуров от Военноокръжна прокуратура.

Филчев действително бе началото – основния камък за градения от Алексей Петров мост между организираната престъпност и властта. После дойде времето на Румен петков, после – на Сергей Станишев: връхната точка в неговата кариера, в която бизнесменът с тъмно минало се оказа личен наместник на премиера в най-могъщата служба за сигурност в страната ни.

Заемането на тази позиция от човек, доказано свързан с престъпния свят, бе наистина безпрецедентен акт. Само относителна е истината в изявлението на Цветанов, според което "Мафията си е внедрила човек в държавата, а не обратното.” Може да се каже и иначе: държавата си е наела човек от мафията, за да менажира подземната част от дейността и интересите на някои държавните мъже – в случая лидерите на тройната коалиция.

Но нека се върнем към началото на неговата посредническа мисия. Фактът, че тя стартира чрез опеката на един човек, който очевидно има проблеми с психическото си здраве, е повече от симптоматичен за държавата, която обитаваме. И все пак само страховите комплекси ми се струват недостатъчни, за да гарантират крепката дружба между мафиота и главния прокурор. Може да има и друг фактор – и аз ще посоча един от вероятните: тайната, опасната тайна, която скрепява съюзи по-сигурно от каквато и да било привързаност.

Има едно убийство, в което се пресичат имената на тези двама мъже – и това е един също много странен и забатачен казус. Става дума за убийството на ямболката адвокатка Надежда Георгиева. Делото за нейната смърт бе наблюдавано от цял щаб прокурори от Върховна прокуратура, на няколко пъти бяха сменяни следователите, а адвокатите на подсъдимите дълго време нямаха достъп до маттериалите по него – то самото се водеше абсолютно затворено, при мерки за сигурност, допустими само за дела, засягащи националната сигурност на страната.

Разбира се, не се стигна до никъде – освен че станаха видни усилията на прокуратурата да набеди като виновни хора, за които липсват сериозни доказателства, да принуди следователите да го водят в определена посока и – при очевидната липса на успех – просто да “смачка” това дело, да го обрече на забрава.

Въпреки всичко някои индиректно свързани с него документи все пак видяха бял свят. В архивите си пазя една ръкописно написана жалба на Димитрина Калайджиева до тогавашния шеф на отдел “Следствен” към Върховна касационна прокуратура Павел Павлов.

В нея се посочва, че тя и съпругът й са разпитвани повече от 18 часа без адвокат, като върху нея е упражнен драстичен натиск да признае, че тя е убила Надежда Георгиева. Натискът е предизвикан от добросъвестно дадените показания за факти от живота на убитата, за участието й в незаконното прехвърляне на наследството на Андрей Конфорти (син на Роза Георгиева) на трето лице (това трето лице е именно Алексей Петров), за близките й връзки с главния прокурор Никола Филчев и други висши магистрати, за правените от нея тайни записи на разговори с тях, свързани с даване на пари при очевидно корупционни цели, за конкретни случаи, при които Никола Филчев е получавал крупни суми от убитата.

В резултат Димитрина Калайджиева е била обиждана, заплашвана, подлагана на разпит с детектор на лъжата относно обстоятелствата за смъртта на Надежда Георгиева, които са й били разказани с подробности непосредствено преди това, била е удряна, предлагано й е да скочи през отворения прозорец на стаята, в която е била разпитвана.

Един от следователите по това дело – Илия Илиев, беше твърдо убеден, че Надежда Георгиева е поддържала интимни връзки с Филчев; че между тях само дни преди убийството е избухнал скандал, завършил с побой; и че най-вероятно главният прокурор е физическия убиец на ямболската адвокатка; беше получил в този дух показания от шофьора на главния прокурор. Той бе отстранен от делото, срещу самия него бе заведено дело, а когато по мое искане даде показания за казуса Филчев пред тогавашния ВСС, се появи с гипсирана ръка (казваше, че бил паднал по стълбите) – и публично поиска да му баде дадена охрана. По-късно умря от инфаркт, докато чакаше за среща пред кабинета на новоназначения главен прокурор Борис Велчев – вероятно с намерението да сподели именно тази история.

Има една дребна подробност: към момента на убийството Надежда Георгиева бе служителка на Алексей Петров. Той едва ли би прежалил тъй лесно своята подчинена, осигуряваща му юридическа помощ при рекетьорски акции – дори заради хатъра на един главен прокурор – освен ако има много сериозни основания за противното. Например да превърне тайните, свързани с нейната смърт, в къса каишка, стегната около прокурорския врат.

Това е едно от делата, които си струва да бъдат проверени и преразгледани – да се види какъв доказателствен материал е останал по тях, а ако нещо е изчезнало, ако е имало нерегламентиран натиск за решаването им в определена посока, да се попита защо – и от виновните да бъде потърсена съответната отговорност.

Същото важи и за делото за убийството на Николай Колев. Ден след смъртта на своя основен враг главния прокурор се покри някъде – нямаше го към десет дена и, разбира се, никой не попита къде се е дянал. Дали пък не е бил във Варна, в хотела на друг един днешен клиент на прокуратурата – Веселин Данов, известен тогава като гравитиращ в “периферията” на Алексей Петров? Дали пък негов близък събеседник в тези дни не е бил друг един враг на Николай Колев – бившия шеф на военна прокуратура Лилко Йоцов?

Не че намеквам нещо – само питам. Добре е обаче и днешните следователи по казуса Алексей Петров да имат малко по-широк хоризонт на своите питания и хипотези.

Едвин Сугарев
www.svobodata.com